Съучастници

Сега сградата изглеждаше още по-разнебитена. Покривът беше по-хлътнал от преди, още боя се беше олющила от стените и дограмата, а градината и ливадите наоколо бяха напълно запуснати, обрасли с трева и бурени до кръста.

Блох спря джипа на тесния паркинг, слезе и тръгна към полицейските коли, преградили входа на хотела.

— Не искаш ли да отидеш с нея? — попитах Лейк.

— Как не! — отвърна той. — Не съм любимец на ченгетата.

— Нито пък аз. Значи работата ти е да издирваш серийни убийци?

— Оттам ли познаваш Дилейни?

— Тя ми беше инструктор в Звеното за поведенчески анализи. Беше моя наставничка, но и нещо повече от това. Приятели сме. Подкрепяла ме е…

Лейк замълча и аз погледнах през рамо. В очите му прочетох спомена за друго време, за друго място, където е имало само страх и болка. Светлината от таблото хвърляше оранжеви отблясъци върху лицето му, сякаш беше застанал пред камина с изкуствен пламък.

— Съжалявам… — Гласът му трепереше, думите засядаха в гърлото му. — Тя означава много за мен, господин Флин.

Кимнах. Дилейни беше от добрите. Ако бе вървяла срещу течението заради него, рискувайки професионалната си репутация, това означаваше, че и той е от добрите.

Лейк се покашля, погледна през предното стъкло и каза:

Тя седна зад волана и извади телефона си.

— Преди няколко години обучавах едно от ченгетата тук по шофиране при полицейска гонка. Ще ни пусне да влезем. Пясъчния човек си взел стая в хотела по-рано днес. Платил с карта, оставил раницата си на рецепцията и си отишъл. Федералните си помислили, че е бомба. Чули цъкане. Оказало се, че вътре има мъжка глава. Мисля, че Бил Сунг знае чия е, но не и полицаите. В момента осемдесет патрулни коли практически от всички полицейски участъци кръстосват града в издирване на Дилейни. — Тя вдигна телефона си, сякаш търсеше сигнал. — Някой е заснел главата, докато криминалистите си вършели работата. Не се учудвай, ако утре цъфне на първа страница в „Ню Йорк Поуст“, а някое ченге още същия ден се обзаведе с нова кола.

— Кой е направил снимката, твоят ученик ли? — попитах.

— Не, но ченгетата знаят как да се пазят един друг. Който и да е бил, след като е продал снимката, я е споделил с групата на участъка в Инстаграм. А тази група я е споделила с друга група. Така че, ако се стигне до вътрешно разследване на това кой е продал снимката на „Поуст“, ще се окаже, че всеки полицай в града я има на телефона си.

— Ченге за ченгето е брат — казах аз, като поклатих глава.

— Невинаги — отвърна Лейк.

Исках да го попитам какво има предвид, но телефонът на Блох издаде остър звук — сигнал за получен нов есемес.

Тя го отвори и на дисплея се появи снимка.

Хастарът на раницата беше от жълт плат. Петната от кръв бяха станали тъмночервени. На дъното имаше мъжка глава. С извадени очи.