Съучастници

И където би могъл да се укрива някой като Кари. Беше навъртял триста километра с колата си и беше провел над сто телефонни разговора — доста труд, но за обещаната седемцифрена сума си струваше.

Засега — никаква следа от нея.

— Ще ида да говоря с него — каза Хари.

— Не споменавай за Кейт.

— Няма, но той ще попита къде е.

— Кажи му, че с Блох проверяват място, за което сме получили анонимно обаждане. Поискай му списъка на местата, които той е проверил.

Проследих с поглед Хари, който отиде до изхода на съдебната зала и направи на Пелтие знак да го последва.

В съда се чака много. Зависим си от съдебната система и часовете за голф на съдията. Скръстих ръце и притиснах длани под мишниците си. Само и само да не треперят. Съдебният секретар улови погледа ми и вдигна пет пръста. Имах пет минути.

Проверих телефона си. Нямаше нови есемеси. Очаквах Бети Кларк от „Сентинел“ да се свърже с мен, за да ми снесе информация. Тъй като Блох беше с Лейк, се нуждаех от допълнителен източник. Бях проучил Бети. Работеше пета година за „Сентинел“ като съдебен кореспондент. Като се замислех, бях я виждал да се навърта късно вечер около съда. Там можеха да се видят още много изгладнели журналисти, движени от надеждата да вземат ексклузивно интервю от някоя пияна знаменитост още докато я свалят от патрулната кола, и да предложат материала си на „Ню Йорк Таймс“ или „Поуст“. След като поразпитах тук-там, открих, че Бети се ползва със значителна популярност, дори с доверие. Което означаваше достъп. Понякога е по-мъдър ход да не публикуваш нещо, което си научил. Винаги ще се намери нещо още по-голямо, а създаването на приятели спомагаше за отключване на онези врати, зад които се криеха най-големите скелети.

Телефонът ми изпиука.

Имам, но чакам потвърждение.

Нямаме време. Гледай да стане възможно най-скоро.

През възбуденото бръмчене на тълпата чух да се отваря врата. Хари се зададе по централната пътека и зае мястото си до мен.

— Всичко е наред — каза той.

Станах и се приближих до секретаря на Стоукър — ветеран на име Джери. Предишният съдия, при когото работеше, беше алкохолик. Понякога се явяваше в съда толкова пиян, че не беше в състояние да седи изправен. Джери го наливаше с кафе, като същевременно измисляше начини да забаламоса адвокатите, докато шефът му изтрезнее. С други думи, Джери носеше в себе си лоялен ген, какъвто рядко се срещаше сред техническия персонал. След като съдията пияница се пенсионира, Стоукър веднага взе Джери при себе си.

— Джери, трябва да вляза при съдията — казах му аз. — По личен въпрос. Без прокурора.

— Това изобщо разрешено ли е? — попита той. — Свързано ли е с делото?

В този момент Хари се приближи до нас и каза „здрасти“ на Джери. Двамата се познаваха добре.