Съучастници

Имаш срок до довечера да се обадиш. Това е единственият ти шанс. Не го пропилявай, защото мога да ти гарантирам, че докато ми имаш доверие, аз няма да престана да се боря за теб независимо от всичко. Само че не мога да върша това сам.

Пясъчния човек натисна гневно страничния бутон на телефона си и дисплеят угасна. Посланието до Кари беше умен ход. Тя щеше да се обади. Той не се съмняваше в това. Този Флин се оказа хитър кучи син. Обърна се и тръгна обратно към вана.

Само да видеше Кари Милър с Еди, щеше да убие адвоката и да си я прибере.

Чакаше го нов живот с нея. Някъде далече. Той вече се беше подготвил. Когато всичко приключеше, щяха да са в безопасност. Щяха да излизат на дълги разходки по междуселски пътища. Да вечерят пред истински огън в камина. Да разговарят по цели нощи, както някога, когато за пръв път се срещнаха, и после да се събуждат от сън късно, прегърнати.

За това копнееше. Сънят не идваше лесно, но когато я прегръщаше или дори само усещаше близостта ѝ, изпитваше задоволство, което притъпяваше острите зъби на кошмара, изяждащ мозъка му в мрака. Всичко щеше да бъде перфектно. Стига тя да беше в безопасност.

Ако се наложеше, той би дал живота си за нея.

Но преди всичко искаше да живее, отново.

А това бе възможно само с жената, която обичаше.

Стационарният телефон на рецепцията се намираше върху бюрото ми.

Денис, Хари и Блох седяха унили в креслата покрай стените на кабинета ми. За Лейк състоянието унилост беше непознато.

Той беше обратното на унил. Беше подпрял лакти на коленете си и дясното му стъпало тропаше по пода. Понякога тропането преставаше за малко, колкото да откъсне със зъби част от кожичките на ноктите си. После продължаваше да тропа.

Това ме дразнеше. Както и останалите, с изключение на Блох, която беше прекалено изтощена, за да забелязва такива неща или да ѝ пука. Водеше битка с клепачите си, която губеше. От време на време се унасяше, но само за няколко секунди. Щом главата ѝ клюмнеше, отново отваряше очи и битката се възобновяваше с нова сила.

— Искате ли кафе, господин Лейк? — попита Денис.

— Имате ли лимони? Малко гореща вода с лимонов сок ще ми дойде добре.

— Не купуваме лимони — каза Денис. — Имаме само кафе.

— Какво ви е кафето?

Денис никога преди не бе чувала този въпрос. Тя знаеше всички индекси и сигнатури, които трябваше да се поставят върху съдебните документи по гражданските и наказателните дела, и можеше да изрецитира наизуст пълните текстове на наказателния и наказателнопроцесуалния кодекс, изобщо беше най-квалифицираната секретарка на правна кантора в Манхатън. Знаеше всичко. Но не знаеше какво кафе имаме.

— Мляно — отвърна тя.

— Да, но дали е органично?

— Купуваме го вакуумирано.