Съучастници

Госпожо Броудър, вие наистина ли наблюдавахте двойката през цялото време, или хвърляхте по едно око към улицата, докато си гледахте филма? Кой беше той? „Хищникът“?

— Същият, с Арнолд — каза с усмивка тя.

— Харесвате ли Арнолд?

— Че кой не го харесва?

— Хубав филм, съгласен съм.

— Един от любимите ми.

— Значи съм прав? Вие си гледахте филма и хвърляхте по едно око навън?

— Може и така да е било, но ги видях да стоят там.

— Дали ще е по-честно да кажем, че не сте сигурна колко точно са стояли там? Може да е било минута или по-малко?

— Вероятно повече — отвърна тя.

Една последна тема: гледната точка.

— Разбирам, че виждате улицата от фотьойла си. Не е било необходимо да ставате и да отивате до прозореца.

— Не, виждам всичко от фотьойла.

— Светеше ли лампа в стаята ви?

— Да, лампионът до телевизора.

Имаше няколко начина да отиграя ситуацията. Блох ми беше казала, че улицата не се вижда безпрепятствено от апартамента на госпожа Броудър. Един клон закривал част от гледката. Ако попитах дали листата на дървото не са ѝ пречели да вижда добре, тя просто щеше да отрече. По-добре беше да се хвана за фотьойла, а не за дървото.

— Налага ли се да променяте позата си, за да не ви пречат на гледката листата на дървото пред прозореца ви?

— Малко. Трябва само да се наведа напред.

Време беше да приключваме.

— Госпожо Броудър, вие сте разговаряли с полицейски служител в деня след убийствата и сте му казали, че сте видели мъж и жена да стоят пред къщата предишната вечер, но той не е сметнал, че това има отношение по случая, понеже издирвали самотен извършител, нали? Пясъчния човек.

— Да, същото казах и на господин Уайт.

— На третия ден след убийството Полицейското управление на Ню Йорк и ФБР пуснаха в медиите снимка на Пясъчния човек и обявиха общонационално издирване. Спомняте ли си кога видяхте това съобщение?

— Мисля, че да. Не знам кога точно видях съобщението. Първо видях снимката му.

— Две седмици по-късно, след като голямото жури реши да повдигне обвинения срещу Кари Милър, нейната снимка заедно с тази на съпруга ѝ се появи на първата страница на „Ню Йорк Таймс“. И тогава отново се обадихте в полицията, нали?

— Но вие току-що казахте на съдебните заседатели, че сте ги разпознали. Да не искате да кажете, че не сте разпознали Даниъл Милър, виждайки снимката му по телевизията седемдесет и два часа след убийството през улицата срещу вас?

— Казаха ми, че търсят един човек. Не мъж и жена.

— Но сте видели лицето му по новините и не сте уведомили полицията, нали?

— Мисля, че им казах. Не съм сигурна. Стори ми се, че не ги интересува особено да говорят с мен.

Поех си въздух и издишах бавно.

Време беше да изплета от отделните нишки въже за бесене. Жал ми беше за госпожа Броудър, но животът на Кейт бе заложен на карта.