Съучастници

— Еди Мухата — каза Джими Шапката.

Двамата с Джими Фелини бяхме израснали заедно. Като деца имахме много общо. Баща ми беше мошеник, който се представяше за почтен човек. Неговият баща управляваше най-големия италиански престъпен синдикат в страната. Единствената разлика беше, че старият Фелини не се правеше на почтен. И двамата с Джими обичахме бокса и прекарвахме цяло лято, както и повечето зимни вечери във фитнеса на Мики, блъскахме тежките боксови круши, остъргвахме дланите си в бетонния под с лицеви опори и се гонехме около ринга. И двамата вървяхме по стъпките на бащите си, в моя случай — поне за известно време. Винаги бяхме готови да се притечем един другиму на помощ, макар че напоследък аз бях този, който исках помощта на Джими, но знаех, че ми я дава с радост. Така вървяха нещата между нас. А ако аз му потрябвах за нещо — бях на разположение, без да задавам въпроси.

— Как си? — попитах.

— Окей. Зает. Виждам, че и ти. Трябва ли ти нещо?

— Търся да наема някого, но разполагам с малко време.

— Става, зависи какво ти трябва.

— Четирима яки карачи с колите си пред кантората ми. Трябва ми екип от хора, които и преди са работили заедно и знаят как се прави венециана.

— Да не си почнал да обираш бижутерийни магазини?

— Честно казано, животът ми щеше да е по-лесен, ако бях избрал това поприще. Не, трябва да бъда на едно място и не искам федералните да ми се пречкат, докато стигна там. Кой е най-добрият ти шофьор?

— Крилатия, както винаги.

— Той на колко стана?

— Никой не знае и никой не пита. Дори аз, дето съм му шеф, нямам топки да го попитам.

— Правилно. Става въпрос за максимум трийсет минути работа. Хиляда и петстотин на кола. И два бона за теб. Стигат ли?

— Забрави за двата бона. Момчетата ще ми кихнат по петстотин от техните. Това ми е достатъчно. Ще бъдат пред кантората след половин час. Пази се, Муха.

— Благодаря ти, Шапка.

Двайсет и девет минути по-късно, когато си тръгна с мерцедеса си, Ото се чувстваше видимо по-добре, отколкото при пристигането си. Така беше по-безопасно. Тази игра не беше за него. През цялото време, докато бях на улицата, не отделях очи от тъмния ван. Зад волана имаше някой, но не можех да различа лицето му. Колкото повече го гледах, толкова повече се питах дали отзад има хора на ФБР, или е само шофьорът. Може би Ото наистина виждаше призраци.

По-добре беше да не рискувам. Ако имахме време, щях да накарам Блох да се приближи и да огледа отблизо шофьора. Но нямахме време, а нямаше и значение всъщност. Още щом потеглехме, ванът щеше да ни последва, сигурен бях.

Блох, Хари и Лейк бяха застанали на тротоара.

— Защо да не карам аз? — попита Блох.

— Защото може да си страхотна в бързото каране, но не знаеш как се прави венециана.